Информация за коня

За жените и конете

За жените и конете

Доколкото знам (а имам малко исторически познания), любовната история между жените и конете е явление главно на 20-ти век. Но е трудно да се предполага, че отделни жени не са имали дълбоко значими отношения със своите коне и доста преди това време. Този век е свидетел на това, как ролята на коня се е развила от товарно животно и средство за транспорт до такава на член от семейството. Сега той посреща социални вместо утилитарни задачи, и вместо да има главно мъже за ездачи и хора работещи с него, неговите „значими други” са предимно жени. Може би бяха нужни благосъстоянието и промяната в обществения ред в периода след Втората световна война, или достатъчно жени да имат контакт с достатъчно коне, за да достигнем някаква критична маса и да се роди концепцията за „жени, обичащи конете”. Може би трябваше да бъде направен филм за тези взаимоотношения, представени в романтична светлина и поставени в центъра на общественото внимание като „феномен”. Може би бе нужно Фройд да ни даде психоаналитична интерпретация (от мъжка гледна точка, разбира се), което би могло да почувстваме като оправдано от насрещното групиране.



Като огромен процент от жените, които срещам около конете, аз съм влюбена в тях откакто се помня. Да изживея своите мечти за езда и да бъда около конете ми отне много дълго време, но през всичките тези години фантазията си остана всепоглъщаща. Но на възрастта, когато много малки момиченца гледат с ококорени очи - било истински понита или понитата в техните книжки с картинки, повечето малки момчета не би могло да ги интересува по-малко. Те са запалени по двигатели и нуждата да сглобяват и разглобяват нещата.



Гледайки назад си мисля, че конете имаха такава магнетична привлекателност заради тяхната красота, изящество, сила, нежност и уязвимост, заради необятния им дух – толкова смел и свободен, и все пак толкова склонен да бъде опитомен и дресиран. Моята любов към конете започна в ранното ми детство, когато моят дух също бе опитомяван и обучаван, докато усвоявах социалните умения и поведение, подходящи за едно малко момиче в онези културни времена. Това бяха трудни уроци и подозирам, че знаех (някъде в най-дълбоките ниши на своето същество), че те ми струваха скъпо. Развивах социална маска на приемлива за обществото личност, и губех достъп до своя дух и вътрешна същност. Конете по някакъв начин поддържаха този дух жив. Те представляваха целостта, богатството на цялата ми личност и придаваха смисъл на живота. Но този смисъл щеше да бъде много по-реален, ако можех да бъда с тях повече време...




Много е изкушаващо да се придава романтика на отношенията, които жените имат с конете, и доколкото на някой може да му харесва да смята всички жени за добри, а за всички мъже - за лоши, то нещата в действителност не са толкова прости. (Често се чудя дали малките момчета също търсят смисъла, когато се чувстват завладяни да разглобяват нещата, и дали тяхното дирене на пълнота просто не приема една по-различна форма). Но когато вашето търсене на цялостност се нуждае от връзка, вие се изправяте пред една нелека задача. Да изживявате любовта си в някакви близки отношения изисква огромни усилия - защото всичко, което се случва, означава много.


Така че, докато много жени са крайно „сантиментални” към своите коне, когато не са на гърба им, дневния ред се променя когато ги възседнат. С ездачи и от двата пола, комбинацията от високи надежди и недостатъчни умения бележи началото на стреса за коня. Ниските очаквания и слабите умения никога не могат да са идеал; но докато високите очаквания не бъдат съчетани и с големи умения, и с крайно етична философия на обучение, конят се измъчва – и вероятно страда повече, отколкото от невежеството. Както са казали старите майстори на класическата езда - „Там, където свършва умението, започва насилието”.


Тъй като жените достигат границите на своите възможности точно толкова често, колкото и мъжете, може би е късмет, че ние нямаме толкова тежест за да се изхвърляме, както те го правят. Въобще, ние имаме по-малка необходимост да бъдем прави, да доминираме и да печелим на всяка цена. За нас е по-малко вероятно да се отнасяме към ездата като към битка. Но въпреки това, ние имаме своите амбиции и несигурности, и те могат да бъдат отключени от ездата. Плашещ брой коне са все още принудени да носят бремето на нуждите на нашето его.


Всичко зависи от онова, което вярваме, че нашата езда говори за нас. Ако лошият преход на галоп се разглежда само като поведение, тогава да го объркаме не е голяма работа. Но ако прогресираме надолу по хлъзгавата плоскост, от „Направих лош преход при езда” до „Не мога да правя преходи при ездата”, или от „Имам лош ден” до „Аз съм лош ездач”, и най-накрая до „Аз съм лош човек” - тогава всеки преход ще има възможността да докаже, че сме добри или лоши. Накрая всяка стъпка, която конят прави, натежава от значение. Бог да е от помощ на коня, който направи погрешна стъпка!


Може да е широко обобщение да се каже, че мъжете имат нужда да доказват, че доминират, докато жените имат нужда да доказват, че са добри; но ако нашата езда е средство за доказване на каквото и да е, значи използваме коня в услуга на нуждите на егото си, които той не би трябвало да задоволява. Дори любовта, която много жени дават на своите коне, не се дава свободно, понеже е налице очакването, че конят трябва да обича своята „мамичка” в отговор. Когато той трябва да я обича повече, отколкото просто обича да е кон, то той е в голямо затруднение – доколкото рядко може да се живее според нечии очаквания. Неговата любов и преданост се очаква да се разпрострят до това да бъде „добър”, така че когато не успее да постъпва според изискванията, той силно разочарова своята „мамичка”. Оттук тя чувства, че следват взаимни обвинения. Това, което тя не е успяла да осъзнае е, че е направила „едностранна сделка” и конят никога не е поставял подписа си под този договор.


В света на конете между жените, както и мъжете, съществуват (заимствано от термините на транзакционния анализ) жертви, спасители и преследвачи. Тези роли са пластични, и жертвите могат понякога да станат преследвачи (в зависимост от размера на своя опонент), и да сграбчат възможността да бъдат „този отгоре”, вместо „този отдолу”. (Това се случва толкова често около конете – особено когато сте ядосани на съпруга си, майка си или шефа си, че съм изкушена да кажа: „Нека този между вас, който е без грях, да хвърли първия камък.”) Дори спасителите рядко са толкова благородни, колкото изглеждат отначало, доколкото те всъщност търсят скрита полза - и когато това не се осъществи, също могат да станат преследвачи. Следователно има много малко хора, „равни” със своите коне, изхождайки от позиция, в която никоя от страните не се възприема като подчинена. Това е позицията на: „Аз съм добре, ти си добре”. Тя насърчава взаимното уважение, без играене на игрички. Но ако нашата комуникация с коня трябва да е „честна” (а не натоварена със скрити планове), тя се нуждае от умения, които да я направят такава. Това, което малцина хора осъзнават е, че тези умения се усвояват от коня, и че той е нашият основен учител.


Безспорно мъжете бяха тези, които създадоха очакването, че конете могат да прекосят голямото разделение между нашите биологични видове, и които ги нарекоха „глупави”, когато те не го направиха. Това, което тези „треньори” не осъзнаха е, че езикът на човека бе такава объркана купчина от противоречия за коня, че нямаше никакъв смисъл за него. Но доколкото ние, жените, може да обичаме да мислим за себе си като за спасителки на коня, трябва да признаем това, че най-прогресивно мислещите треньори на американския запад са били мъже – те бяха тези, които да поправят неправдите, показвайки пътя към други ездови култури, чиито традиции са по-малко брутални.


Най – тъжната страна на това е, че толкова малко ездачи – и дори (макар че се колебая да го кажа) толкова малко жени – имат смирението да се учат от коня, и по такъв начин да общуват с него на собствения му език. Независимо дали сте на земята или върху гърба му, дали сте амбициозен състезател или яздите за удоволствие, аз вярвам, че дължите това на своя кон. Това – или най-добрите ви усилия по пътя на вашето познание, прилага на практика любовта ви. А сега има толкова широк избор за това как да го направите! Може да общувате със своя кон чрез ездата. Но ако предпочитате да не приемате това предизвикателство (а то е значително), може да придобиете уменията да работите с него в оградено място или в края на 12-футово въже. Или можете да научите уменията на допира, откривайки как да разчитате знаците на неговото тяло и да облекчавате болките и страданията му.


Да се изправите срещу всяко от тези предизвикателства може да изисква от вас да се развивате и да променяте това което сте, както и начина, по който възприемате себе си и вашия кон. Както казваше един от моите стари учители: „Ездачът се нуждае и от чувствителност, и от авторитет, но е рядкост да откриеш и двете в един човек. Ако сте силен в едното, то ви липсва другото...” Това може да изглежда като архетипното разделение на мъжко-женско и може би всички ние сме в търсене на една цялост, която съчетава силата и на двата пола. Така че, ето как язденето и воденето на конете може да стане път за личностно преоткриване. Колкото по-малко вроден талант имате, толкова повече неща ще трябва да научите – и да спечелите като личност, от вашите взаимодействия с коня.


Ами какво да кажем за Фройд? Доколкото обичам да мисля за ездата като за път на физическо, психическо, емоционално и духовно развитие, мога да размишлявам върху вероятността, че той може да е имал своите основания. Но оставам убедена, че желанието на толкова много жени да бъдат около конете е преди всичко духовно, а не сексуално по природа. Един от моите ученици обаче веднъж се върна от ваканция в Америка, гордо показвайки стикер за броня на кола, който гласеше: „Сложете нещо вълнуващо между краката си - яздете кон!”. На Фройд това щеше да му хареса.


Въпреки, че може да е изкушаващо да мислите за себе си като за „мамчето” на коня (особено предвид неговата зависимост към вас и количеството тор, която вероятно ще трябва да изринете), това е нещо като измама и вие не признавате целостта на вашите взаимоотношения с него. Ездачите, които са по-откровени, охотно признават, че техния кон има толкова роля като партньор по танци, колкото има тяхното дете. Една млада моя приятелка например измина целия този път, когато беше поздравена, че е такава добра мамичка към своя кон. „Аз не съм му мамичка” - отговори твърдо тя - „Аз съм му приятелка”.


Връзката между много от нас, жените, и нашите коне е толкова близка, толкова вълнуваща, изискваща и лична, че може да е най-дълбокото нещо в живота ни. Затова може би не е изненадващо, че няколко от жените, които познавах, имаха съпрузи, които довършиха финалното решение в техните брачни проблеми. „Аз или конят”, обявяваха те, само за да им бъде казано по безусловен начин, че жената е заинтересована по-скоро да споделя живота си със своя кон. Моят собствен бивш партньор веднъж заяви, изпълнен с негодувание: „Аз не съм като твоя кон, знаеш ли - не можеш просто да ме затвориш в конюшнята и да забравиш за мен!” Колко малко той осъзнаваше всъщност, че аз рядко забравях за коня си и никога не го затварях за дълго. Този мъж просто не разбра как се върти света...

 

 

 

Източник: www.mary-wanless.com

Превод: Дани Христова

реклама